Вчера, днес и завинаги

Има време, в което всеки човек претърпява емоционален нокаут и на фона на всички размазани фигури около него изобщо няма намерение да се изправя. По това време всичко от което имаш нужда е няколко TIR-а алкохол и приятели, с които да бистриш футбола, да си спомняш казармата и да плюеш по жените. В такъв момент "оценяваш" самотата, чувството че си господар на постъпките си, възможността да не даваш обяснение къде и с кого излизаш, а още повече кога ще се прибереш. Баси, чукнал си 27-мака, би трябвало вече да не даваш обяснения, още повече пред някаква жена, с която вече почти нищо не те свързва! По това време всеки го избива в различни сфери. Едни почват да бройкат мацки, други се отдават на битов алкохолизъм (и не толкова битов)... Аз го ударих на спорт. Не си мислете, че спортувам (освен на компа) - изби ме на обстойни наблюдения, задълбочени разсъждения и дълбокомислени заключения, че вратаря на Арсенал е пълен тъпан, съотборника на Шумахер освен да кара Трабант за друго не го бива, а Рони О'Съливан е нищо друго, освен клоун с билярдна щека.

Така си минаваха дните, те еволюираха в седмици и след едно мигване време ставаха месеци. Времето на глупостта остана някъде в началото на лабиринта, а аз вече бях на един завой от изхода му. Размазаните фигури около мен започнаха да придобиват очертания, те се изпълниха с цветове, които ставаха все по ярки и приятни, а зимата в прекия и преносния смисъл взе да свършва. По това време нямах желание за жени. Всичко при тях е сложно. Трябва да внимаваш какво казваш, но и какво не казваш. Трябва да внимаваш какво вършиш, но и какво остава неизвършено. Трябва да си правиш сметка кой харесваш, кой не харесваш, кой тя харесва, кой не харесва... С всичко трябва да се внимава. Ако перефразирам народната мъдрост - "Секунда невнимание, цял месец на сухо".

Една вечер след работа, трябваше да се дотътря до магазина, в който пазарувам дискове за Сашо, да взема договорената бройка и да се прибирам към къщи. Пътьом минавах покрай "БезистенЪ" - кръчмата на моя досегашен и в последствие бъдещ живот. Днес щях да пропусна, имаше мач по кабелната, а после и репортажи - просто перфектно. Щях да занеса дисковете на Сашо и заедно щяхме да обсъдим необходимата финансова политика на Ливърпул и да измислим начин да издухаме Дудек и Хаман първоначално от стартовия състав, а после да ги продадем за жълти стотинки, ей така, да им е гадно. Беше 6-ти март, новият ми живот започваше в 7:30 тази вечер...

Минавайки покрай безистенчето в което е "БезистенЪ" нещо проблясна. Внезапен порив на жажда така задуха по плановете ми за вечерта, че след кратка и предрешена борба за оцеляване те отлетяха там, където отиват найлоновите торбички при буря. Звъннах набързо на един приятел, който работеше наблизо и е винаги готов за биричка и 10 минутки по-късно вече бяхме седнали да наквасим жадни устни във вече започващата да се пълни кръчма. Лежерен завършек в приятна задължително мъжка компания на един работен ден - какво по-хубаво от това. Може би час по-късно, кам масата ни се приближи Врагът - мацка с огнени буйни коси, подкупваща 24 каратова усмивка и пърхащи клепки, подканящи всеки мъж да захвърли всичко и да последва това ефирно създание. Всеки мъж да, но не и аз!
- Много се извинявам, може ли една цигара? - изчурулика тя.
- Разбира се, но са малко лекички - смотах аз, като се стараех да не изплюя топката емоции, които се появиха отнякъде. Подадох цигарката уж небрежно.
- Много благодаря - продължи да чурулика мацката, без да сваля широката си усмивка от лицето и да пърха с мигли.
- Пак заповядай - дежурно отговорих аз.
Свеж полъх в спонтанно организираното биропиене. Надали ще я видя вече, но пък така или иначе сега не искам да имам взимане даване с жени. Още няколко пъти хвърлих поглед към масата, където вече се беше разгорял с пълна сила огъня на косите й и определено в по-добро настроение продължих да си пия биричката. Няколко питиета по-нататък нивото на течности в отделителната ми система задейства червената лампичка за критично ниво и спешно трябваше да реша проблема. Запровирах се към тоалетната, в която както винаги имаше опашка, подготвен за чакането.
- Извинявай, може ли пак една цигара?
Обърнах се по посока на звънящия глас и срещу мен блесна усмивката на огнената мацка.
- Ами да, но са вътре - сигурно съм изплюл, понеже в момента бях зает да върна пак топката емоции, която упорито искаше да излезе навън. Отново тя, дали е случайно? Защо не поиска цигара от друг? Защо сърцето ми започва да бие така? Май почнах да се изчервявам. Стегни се, пич, няма сега заради една цигара да ти омекват краката! Върнах се до масата и й дадох обещаната цигарка. Тя се усмихна като че ли по-шороко и добави закачливо:
- Ако искаш ела на нашата маса.
Сега забелязах, че до нея има и други хора. Беше с приятелка, а на масата се моташе някакъв човек с бяла коса, който като че ли говореше на английски. Малко по-късно вече бях на тяхната маса. Разбрах, че Огненокосата семодива си има име. МАЯ! Успях да запомня името й от първия път, а това се при мен случва веднъж на четиристотин хиляди запознанства. Очерователна е. Непрекъснато се усмихва, а пърхането с мигли си е просто мигане за нея - не спира да го прави. На всичкото отгоре говори толкова сладко, интонацията, тона и всичко останало може да се сравни единствено с жизнерадостните звуци на планински извор. Говорили сме си общи работи, сигурно няколко минути, но изведнъж чух камбаната за последни поръчки. Невъзможно, седнах на тяхната маса към седем и половина, а половин час по-късно, вече станало 11.
- Изкаш ли да отидем да пийнем още по бира другаде? - пусна на свобода тя няколко птички, които изчуруликаха и отлетяха.
Неусетно вече бяхме няколко преки по-нататък в една малка, закътана кръчмичка и пиехме поредната си бира. Странно. Знам, че трябва да внимавам как се държа, за да продължи вечерта. Знам че трябва да я омая, за да се събудя сутринта до нея. Да, но ми е толкова добре да се държа свободно, без задни мисли, без да се притеснявам какво ще кажа. На всичкото отгоре тя продължава да грее. Нещо повече, продължава да се усмихва и да сияе. Изведнъж някъде откъм сиянието долетяха думите:
- Може ли да те целуна?
В следващия момент до устните ми се прилепиха най-меките устни, до които някога съм се докосвал. Сърцето ми запрепуска към петите, докосна ги все едно предава щафета и се затича към мозъка ми. Това беше началото на една от най невероятните нощи в живота ми, подробностите от която ще спестя.
Някъде към 7 сутринта, откъм телефона ми, където и да се намираше, АС/DC почнаха да забиват "Safe in New York City", както всяка сутрин. С тази разлика обаче, че гушната в мен спеше огнената мацка. Огнените пламъчета на косите й бяха пръснати в подреден хаос и спокойно потръпваха в такт с дишането на Господарката си. Онемях. На AC/DC им писна да свирят, а може би видяха че никой не им обръща внимание и спряха, обещавайки да подновят опитите си след 9 минути. Не знам колко съм стоял хипнотизиран от топлината на тялото й, съвършенно спокойните й затворени очи, съвсем леко отворените й устни... Оттук насетне, започна приказката в която живея и до днес.

Днес се навършват две години откакто с Огнената Мая казахме "ДА" на съвместния си живот. Най-веселия ден досега, никога не съм се забавлявал така. Вярвам, че човек среща съдбата си когато най-малко очаква и с малко късмет заживява в приказките. Косите на моята Мая продължават да са все така огени, дори повече. Усмивката й е все така запленителна, дори повече. Все така продължавам да бъда себе си без да се притеснявам какво ще кажа и какво ще направя, тя е все така усмихната и очарователна. Все още като я видя топката емоции се заражда в мен. Но вече знам, че мога да я пусна на свобода, за да разпери криле и да избухне във феерия от нежност, страст и любов. Да, това е любовта! Обичам те, коте!