За 3-ти март на патерици

Мислех си за изминалия национален празник и се попитах какво празнуваме. Напънах всичките си мозъчни клетки и зачаках знанията си по темата. Айде датата 3 март 1878 г. не се забави много... Ъъъ... Ааа, да! Сан Стефано. Градът, в който на тази дата са подписали мирния договор руснаците и турците. Хубаво, ама къде е България, кой е бил представител от наша страна... Още малко се почудих и нямаше как - попитах "чичко Гугъл". После се позасрамих. Как може да не знам точно тези факти, свързани с националния ни празник. Хайде друга част от българската история може да не знам (все пак не ми е страст), но пък точно за 3-ти март е някакси грехота. В крайна сметка, се слага край на робство, продължило два пъти по-дълго от историята на САЩ. Поуспокоих се за кратко, че не съм единствения българин, който трябва да рови в Интернет, за да си изясни историята около националния ни празник и тогава осъзнах, че точно там е проблема. Героизмът и саможертвата (казвам тези думи не в изродения комунистически смисъл) на онези наши пра-пра-пра-пра дядовци и баби е толкова голяма, че съвременния ми мозък, свикнал на удобствата на днешния живот съвсем не го побра. Как сме забравили за тях? Как бихме реагирали на тяхно място? А чуждестранните войници, които са се били в Руско-Турската Освободителна Война - те пък от какъв зор? Това е ужасното, за мен (както и за срамно огромна част от днешните българи) тези саможертви са абсурдни и непонятни и бихме предпочели да си живуркаме спокойния и мизерен живот, носейки се по течението. Това се доказва с пълна сила от събитията последните 18 години. Жалко!